Когато се караме
Тя крещи, на ръба на нервна криза (даже с единя крак направо си е в кризата), той мълчи на ръба на безразличието. Така е картината отстрани, но дали е така наистина?
Тя не издържа, затваря се и започва да плаче - чувства се толкова самотна, неразбрана, безпомощна. “не мога повече така, на него не му пука, какво ще правя, иска ми се да си тръгна, за да го накажа…но ако не ме потърси?
Той излиза или просто сяда пред компютъра все едно нищо не е станало, но вътре в него отчаянието е скрито зад стена - “Аз съм мъж, не мога да показвам слабост, не искам да се караме, но винаги е недоволна, винаги нещо не съм направил като хората. Как пък ведъж не е виновна тя как винаги аз съм? Не е честно. наистина ли съм такъв неудачник, щом нищо не мога да направя като хората. Ми като не мога - повече никога няма да го правя, да се оправя сама…ами ако се оправи без мен?
Дали наистина на другия не му пука както си мислим ние? Как да разберем колко го боли другия, когато вярваме, че наранените сме ние, а виновиния е другия? Защо винаги се чувстваме като жертва, но защо и воновника според нас се чувства като жертва? Може ли да има две жертви и да двама виновници, когато участниците са само двама?
За него виновната е тя, за нея виновния е той. Как да излезнем от този омагьосан кръг?
Как всеки да види под грубите думи на другия страхът му? Какво делим и за какво спорим толкова? какво ни е страх да дадем и защо посягаме към същото на другия?
Filed under: С любимия/любимата on July 25th, 2008
Хей,толкова е позната тази сцена и мъчителна до болка.Тук се разпознах аз определено.И наистина точно тези чувства бушуват в мен.Кой е жертва,кой е виновен?Кой кого предизвиква,кой е първия,кой е инициатора на раздора,на проблема?А защо другия не се сеща…?И защо не разбира какво преживявам,от какво се притеснявам,от кое се крия,защитавам или бягам?А защо аз не мога да приема това или онова?
Май отговорът на какво делим и за какво спорим толкова или какво ни е страх да дадем и защо посягаме към същото на другия - делим всичко уж,а всъщност всеки се опитва да задържи нещо за себе си.Емоция,страх,притеснение.Спориме понякога за дребни,глупави неща за единия,но имащи значение за другия.Но как да се постигне златната среда?Страх ни е да се отдадем изцяло на чувствата си,да се отдадем изцяло в името на другия,но го искаме от него.Искаме си личната свобода и пространство,но когато другия го поиска - ние се сърдиме,защото сме пренебрегнати,ощетени.Нашето его е накърнено.Ох,колко е сложна любовта и съжителството с другия!